Ако изобщо някой е роден завоевател, то това е Александър Велики.
Син на велик воин, той е откърмен с приказки за героизъм и приключения. В ранна възраст може да цитира по памет дълги пасажи от Омир, Еврипид, от лиричния поет Пинаар. В двореца или на noxoд, Алексанаър спи с „Илиааа“ до възглавницата си.
Той изглежда като въплъщение на древните идеали и е изключително горд. Когато като дете го питат дали иска да се състезава на Олимпийски игри, Александър отговаря: „Само ако ще се надбягвам с царе“. И въпреки това той се отнася към хората си като към равни. Неговото превъзходство пред подчинените му се основава по-скоро на способностите му, отколкото на произхода му. Импулсивен и прям, търсещ приятелство – нужда, която по своята сила е почти религиозна – той привлича хората към себе си със своята лоялност и любов. Често в навечерието на битка Александър обикаля войниците си и разговаря с тях за минали подвизи, а след това посещава ранените.
Част от обаянието си Александър дължи и на своя външен вид. Той не е едър човек, но излъчва енергия и сила. Непрекъснати тренировки закаляват тялото му. Веднъж Александър отказва да опита най-вкусните специалитети на царицата, заявявайки, че най-добрият готвач на света е неговият първи учител. Той често го гощавал с нощен поход, за да огладнее за закуска и му давал малка закуска, за да очаква с желание обяда. Магнетично влияние има и лицето на Александър, което е изобразявано върху монети, статуи, картини и мозайки векове наред. Според описанието на Плутарх то е светло, с гладко обръсната брадичка, обградено от рошава руса коса, а очите – странно невинни – гледат на света с „някакъв стопяващ поглед“. Александър едновременно привлича и подчинява всичко около себе си.
Два случая са показателни за неговата изключителна личност. Веднъж пред Филип довеждат за продан един красив жребец. Животното обаче изглежда толкова диво, че никой не може да се справи с него. Александър, тогава юноша, изявява желание да опита, като заявява, че ще плати исканата цена, ако не успее. Възрастните му се присмиват. Острото око на момчето обаче е забелязало нещо, което убягва на другите – конят се плаши от сянката си. Александър спокойно обръща главата на животното към слънцето, успокоява го и след това го възсяда и препуска в лек галоп. Така той печели Буцефал – конят, който ще язди дълги години.
Мойто момче – казал Филип, – ти трябва да си намериш царство, достатъчно голямо за твоите амбиции. Македония е твърде малка за теб.
Той е имал предвид не толкова амбициите на сина си, колкото неговия ум и дързост – неповторимата способност да овладява положението и да го използва.
Вторият показателен случай става няколко години по-късно по време на поход в Мала Азия. В град Гордион една колесница е прикрепена към оста за коня с толкова сложен възел, че никой не може да го развърже. Според местната легенда този, който успее да разплете възела, ще стане господар на Азия. Александър оглежда възела за момент, след това просто изтегля иглата, около която е сплетен и той се разпада. Отново младият владетел вижда най-бързото решение на проблема и го прилага. Според друга версия на легендата Александър разсича възела с меча си.
Александър очевидно никога не е бил разяждан от съмнения по отношение на себе си.
Той е напълно уверен, което е изненадващо за един толкова интелигентен и добре образован човек. Филип довежда Аристотел – главният наставник на сина си – от Атина. Философът преподава на царствения си ученик точни науки и медицина, управление и литература. По време на походите си из Азия Александър събира и изпраща на Аристотел растителни видове. Освен това той се обгражда с географи, астрономи, геолози, метеоролози и художници, сякаш е начело на изследователски екип, а не пълководец. Александър обаче пропуска да усвои най-важния урок на гръцкото знание от Сократ нататък – да се съмнява във всичко. Ако целта е ясна, той никога не се съмнява.
Неговата единствена цел е да завладява, като започне оттам, където е спрял баща му. Сред книгите, популярни в Гърция, когато Александър е млад, са историческите съчинения на Херодот със сагата за обединена Гърция, възправена срещу завоевателите перси, kakmo и книгата на Ксено- фонт за Десетте хиляди наемници. Двама от пълководците на Филип вече са прекосили Хелеспонт и са създали условия за навлизане в Мала Азия.
Жестокият, но способен персийски владетел, Артаксеркс е отровен от собствения си велик везир и неопитния Дарий III поема императорския скиптър. Това, разбира се, е най-подходящият момент за начало на Азиатската кампания.
Александър обаче е само на 20 години и самият той изглежда твърде уязвим. Едва се възкачва на трона и създадената от Филип машина за завоевания и съюзи започва да показва първите признаци на разпадане. В Тракия избухва бунт. Александър се отправя на север, за да го потуши. След това повежда фалангите си срещу илирийските племена и разширява територията си на север до Дунав и на запад до Адриатическо море. Междувременно се разпространява слухът, че Александър е убит в битка. Някои от членовете на създадения от баща му Коринтски съюз, водени от Тива, вдигат бунт.
Александър се връща и се насочва към Гърция. Войските му преминават 500-те километра от Илирия до Тива само за 12 дни. Застанал пред градските врати, той призовава тиванците да се предадат. След като те отказват, войниците му щурмуват стените и улиците на града и го подлагат на сеч, палежи, грабежи и насилие. Шест хиляди тиванци са избити. Други 20 000 са продадени в робство. Разорението е толкова ужасно, че Александър, завладян за първи път в живота си от разкаяние, се отправя на поклонение в Делфи. Оттогава нататък обаче нито един гръцки град не се противопоставя открито на младия цар.
След това Александър отива в Коринт, за да възстанови Съюза и да си осигури подкрепа за Азиатската кампания. Сред жителите на града е и философът циник Диоген. Александър се надява да види големия учен сред коринтските благородници, когато те минават пред него, за да му изкажат почитанията си. Той обаче не се явява и Александър тръгва да го търси. Намира го да се пече на слънце, проснат напълно гол. „Можем ли с нещо да ти помогнем?’ – пита го той почтително. А Диоген отговаря: „Да. Можеш да се отместиш малко, правиш ми сянка.“ Този отговор предизвиква недоволно мърморене сред приближените на царя. Александър ги укротява. „Ако не бях Александър – заявява той – щях да бъда Диоген.“
