Александър Велики започва своето азиатско приключение през пролетта на 334 г. пр. Хр. Той тръгва от Пела с 30 000 пехотинци и 5000 конници. За завоюването на един континент това е твърде малка войска, но пълководецът й разчита на нейната бързина и смелост. При Хелеспонт Александър оставя генералите си да осъществят преминаването на другия бряг, а сам той се отправя с една галера към Троя, за да поднесе венец пред гроба на Ахил. Освен това взима един древен омиров щит, който ще носи в битките като талисман.
Първата истинска битка, срещу равностойна персийска войска при р. Граник, е спечелена благодарение на мощната атака на конницата. Младият Александър язди начело. Преминава в галоп през пролетния порой и се изкачва по хлъзгавия бряг, а двете пера на шлема му се веят като бели флагчета. В последвалия близък бой враже копие удря със звън нагръдната му броня, а бойна брадваразсича шлема му, но той остава невредим. Персите са обърнати в бягство, ужасени от помитащата ярост на македонците.
През следващите седмици Александър минава през йонийското крайбрежие като Освободителя, за който Гърция е молела боговете. Град след град отварят вратите си. В Сарди той възстановява древните закони на града и построява храм на Зевс. Царицата на Кария го осиновява като почетен син. В няколко града, където има по-големи персийски гарнизони, се налага да използва сила. С изненадваща атака Александър превзема Милет, главна база на персийската флота. След кратка обсада се предава Халикар- нас, друго важно персийско пристанище.
Сега голямата част от Йония е освободена от персийското военно присъствие. Походът с основание може да бъде обявен за успешен и войските да се върнат у дома. Но за да затвърди победите си, Александър трябва да се справи с двата кита на персийската мощ – флотата и главната армия на персите.
Той се отправя на изток през Мала Азия, надолу през тесен проход в Тарските планини (защитниците на прохода бягат само при новината за неговото приближаване), за да излезе на равнинното средиземноморско крайбрежие северно от Сирия. Персийският цар Дарий, обезпокоен от заплахата от запад, събира войски, за да й се противопостави. Битката се разгръща на брега при Иса: 35 000 македонци срещу армия от може би 300 000 души, сред които и гръцки наемници, водени от самия Дарий.
Докато първата битка в Азия е спечелена благодарение на бързината и смелостта, то тази при Иса е триумф на тактиката. Персите организират защитата си между планините и морето. Пространството е тясно и не им позволява да използват численото си предимство. Александър разгръща войските си по най-резултатния начин – фланговете са покрити от светкавично бързата конница, центърът е подсигурен от силните македонски фаланги. В хода на битката Александър вижда слабо място във фронта на противника и атакува точно там.
От колесницата си в тила на бойните действия, Дарий с ужас вижда как неговите войски се огъват, отстъпват и се разбягват. През праха на битката той съзира Александър да препуска на гърба на Буцефал право срещу него. Нервите му не издържат и той побягва през полето.
Без да губи време да брои придобитото Александър продължава на юг, завладявайки една след друга персийските крепости по крайбрежието. Временно го забавя Тир. Този масивно укрепен град, разположен на един остров съвсем близо до брега, изглежда непревземаем. Александър изгражда насип, по който придвижва обсадните кули до острова. Покоряването на Тир отнема седем месеца и Александър отрежда необикновено тежка съдба за неговите жители, като праща 30 000 от тях в робство. Може би е
целял да унищожи всяка възможност за в бъдеще този град да му създава проблеми. А може и да е бил вбесен от неговите защитници, които, пренебрегвайки традиционната и свята неприкосновеност на пратениците, убиват хората, занесли неговия ултиматум в Тир.
Тир е изключение. Подобно на баща си Александър предпочита да бъде щедър победител. На войниците му е забранено да грабят, а градовете рядко са наказвани за проявената съпротива. Македонският пълководец печели доброжелателството на местните хора.
Придвижвайки се на юг той бързо преминава с войските си през Палестина
през пустинята й стига Египет – последното от персийските средиземноморски владения. Александър прекосява земите до Нил сякаш води триумфален парад. Египтяните, страдащи под перийското господство, го посрещат като месия. В столицата Мемфис той прави жертвоприношения в чест на египетските богове. След това пътува 500 километра до пустинната гробница на Амон, който гърците отъждествяват със Зевс. Александър отива с надеждата да плати своя дан на бога, но висшият жрец го поздравява така, като че ли самият той е бог: „Здравей, сине на Амон.“ Скоро започва да се говори, че истинският баща на завоевателя не е Амон, нито Филип, а последният египетски фараон, който вероятно е посетил майката на Александър, преоблечен като предсказател. Във всеки случай Александър, подобно на фараоните преди него, е почитан от египтяните като божество.
